Микаел Вулф
Микаел Вулф, датски комик, се появява в телевизионни програми като Dolph og Wulff и съвместно създава Wulffmorgenthaller комикси с Anders Morgenthaller. От тази серия произлиза и политическата карикатура "Долф фашистката Хипо."
Микаел Вулф, датски комик, се появява в телевизионни програми като Dolph og Wulff и съвместно създава Wulffmorgenthaller комикси с Anders Morgenthaller. От тази серия произлиза и политическата карикатура "Долф фашистката Хипо."
Майкъл Джон Фланаган е комик от Англия, който е взел сцената в Единбург Fringe и е обиколил Обединеното кралство с неговите действия. Той бе домакин на серията на Радио 4 Мики Фланаган: и се появи по телевизионните програми, включително "Седмица на подигравките," "Лигата на техните," "8 от 10 котки," казах ли нещо?," "Комедийното шоу на Майкъл Макинтайър" и "Обичам страната си."
Бащата му е от Южен Уелс. Посещава Политехническия институт „Мидълсекс“, където през 1985 г. получава диплома по драматично изкуство. През 1986 г. се жени за Каролайн Чърч и заедно те са родители на три деца; понастоящем живее в квартал Сейнт Маргаретс, Лондон. Джоунс е известен с подкрепата си за Арсенал и е практикуващ християнин, редовно участва в църкви и на християнски фестивали. Той също така е покровител на благотворителната организация Chance for Childhood. Комичните изпълнения на Джоунс включват остроумни реплики и игра на думи, представени с отстранливо и леко тревожно изпълнение. През цялата си кариера той е водил множество предавания по BBC Radio 4, общо десет серии. Те включват „Много светът на Милтън Джоунс“ (1998–2001), „Домът на Милтън Джоунс“ (2003), „Още един случай на Милтън Джоунс“ (2005–2011) и „Благодаря много, Милтън Джоунс!“ (2014–2024). Радиошоуто му получи значително признание, включително сребърен приз Sony Radio Academy през 2012 г. и номинация за Writers Guild Award през 2012 г. Често е виждан като редовен панелист в „Mock the Week“ и има две участия в „Live at the Apollo“. Той също така е бил водещ на Dave's One Night Stand (DAVE) и се е изявявал в „Comedy Roadshow на Майкъл Макинтош“ (BBC1). Получавайки наградата Perrier за комедия за най-добър дебютант през 1996 г., той впоследствие печели титлата Chortle Headliner of the Year през 2011 г. Освен стендъп комедия, Джоунс е писал за телевизионни предавания като „The One Ronnie“, „Not Going Out“ и „Laughing Cow“. Той е автор на романа „Къде отиват комедиантите, когато умрат?“ от 2009 г., последван от „Десетсекундни проповеди“ (2011) и „Още по-кратки десетсекундни проповеди“ (2013), в които изследва християнската си вяра. Издал е три концертни DVD: „Милтън Джоунс – Турне на Вселената. Част Първа – Земя“, „Милтън Джоунс На Живо: Шепнешком с Лъвовете“ и „В Път“. Периодично обикаля Обединеното кралство, като неговите турнета от 2015 г., „Милтън Джоунс и Храма на Глупостта“, и от 2013 г., „В Път“, всяко привличат над 100 000 зрители. Телевизионен пилотен проект, „Домът на Стаите“, съавторство с Дан Евънс, е излъчен през 2012 г. През април 2025 г. Джоунс е диагностициран с рак на простатата, което води до отмяна на дати от турнето; той обяви, че е свободен от рак през август 2025 г. след лечение. В момента планира ново турне, „Милтън Джоунс Е Там“ и редовно се представя в The Comedy Store в Лондон и Манчестър.
Мирослав Хорник, роден на 10 ноември 1918 г. в Плзень, е чешки актьор, писател, режисьор, художник и театрален теоретик. Родителите му са Бодřich Хорничек и Марие Линдауерoвá. Посещава гимназия в Плзень, като участва в любителски театър и съосновава студентски авангарден колектив. След кратка работа като технически работник в Škoda Works и по-късно като служител в общинската болница в Плзень, през 1941 г. се присъединява към общинския театър в Плзень. Скоро след Втората световна война се премества в Прага. Кариерата на Хорник включваше разнообразни роли и сътрудничества. Първоначално той се представя във Ветрник театър, а след това се присъединява към Сатиричния театър с Олдřich и Любомир Липски. Шест години е член на Националния театър. Той е известен в Чехия със своето партньорство с Ян Верих, изпълнявайки заедно в ABC театъра от 1955 до 1961 г. в пиеси като „Тежка Барбора“ и „Усари“. След заминаването на Верих, той за кратко сформира дует с Милош Копецки. Появите му в множество малки роли в чешки филми и телевизия включват главна роля в Поцелука от стадиона (1948), играейки Йиротка в Г-н Новак (1949), появявайки се в Съдебен ден (1949), изобразявайки Валек в Миколас Алеш (1952) и играейки Вацлав Светли в Младежки години (1953). Той също така озвучава Красивия принц в Беше веднъж един крал... (1955) и има некредитирана роля на гласа в От моя живот (1955). През цялата си кариера Хорник изследва различни форми на забавление. Водеше токшоута, наречени „Ховори Х...“ и популярното „Ховори през рампа“, които включваха неформални разговори с публиката. От 1969 до 1971 г. „Ховори Х“ включваха интервюта с видни личности като Ян Верих. Той изигра д-р Фауст в Когато жената се намесва (1960), Критина в Всяка корона е добра (1961) и бащата в Тате, вземи си кученце (1964). Други роли във филми включват появяването му като г-н Желинек в Ohne Pass in fremden Betten (1965) и изобразяването на капитан Храстек в Смърт за опонент (1967), както и появяването му като Пан Новак в Kinoautomat (1967). Той участва във Hudba kolonád (1975) и изигра себе си като entertainer в Barrandovské nocturno aneb Jak film zpíval a tancil (1984). През 1966 г. е избран за крал на фестивала Majáles в Прага и Плзен. През 1968 г. е удостоен със званието Заслужил артист. Написа книга с есета, „Яворови листа“ (Maple Leaves), базирана на преживяванията му в Монреал. Създаде телевизионния сериал „Тройглас“ с Владимир Преклих и Иля Хурник и участва в десетсерийния телевизионен сериал „Били едно време два писаря“. Трагично, синът му Ян Хорничек умира по време на снимките на този сериал. Мирослав Хорник умира на 15 февруари 2003 г. в Либерец.
Мишел Бужена е френско-тунизийски еврейнски актьор, хуморист и режисьор. Роден на 3 ноември 1952 г. в Тунис, Тунис, той се премества във Франция със семейството си на единадесетгодишна възраст, установявайки се в Баньо близо до Париж. Баща му, Жозеф Бужена, е бил лекар, а той има трима братя, включително режисьора Пол Бужена. От малък Мишел изразява интерес към актьорството, като иска да стане такъв на петнадесет години. Посещава École alsacienne от 1967 до 1970 г. Кариерата на Бужена започва с основаването на театралната трупа „La Grande Cuillère“ през 1972 г. заедно с Пол Алио и Корин Атлас. Първото му самостоятелно представление е от 1980 г. – „Алберт“, шоу, съавторство с Корин Атлас, което изследва преживяванията на тунизийските еврейски имигранти във Франция, премиерата на което е в Théâtre du Lucernaire. Той е автор и режисьор на всичките си самостоятелни представления, стремейки се да оспорва негативните стереотипи. Въпреки че второто му шоу, „Анатол“, не е успешно, „Les Magnifiques“ се оказва значителен успех, представяйки портрети на франко-тунизийски евреи. Актьорската му кариера започва през 1980 г. с филма „Mais qu'est-ce que j'ai fait au bon Dieu pour avoir une femme qui boit dans les cafés avec les hommes?“ и той се е снимал в над тридесет филма. През цялата си кариера Бужена е удостоен с няколко отличия. Той спечели награда „Сезар“ за най-добра поддържаща роля през 1985 г. за филма *Trois Hommes et un couffin*, и беше номиниран за награда „Сезар“ за най-добра мъжка роля през 1994 г. за *Le Nombril du Monde* и за най-добър дебют през 2004 г. за *Father and Sons*. Той режисира филмите *Father and Sons* (2003), *Trois amis* (2007) и *Heartstrings* (2016), както и пише сценарии за няколко филма. През 2004 г. е удостоен със звание офицер на Ордена за културни заслуги в Монако. Той изрази сложни възгледи за идентичността, чувствайки се евреин, френзин, тунизиец, ционист и близък до Израел, като същевременно подкрепя палестинска държава. През 2017 г. поканата му към тунизийски културен фестивал се сблъска с протести поради тези възгледи. В момента той подготвя филм с Иван Атал и Паскал Елбе, обявен през 2013 г., и от 2007 г. е артистичен директор на Фестивала в Раматуел.
Роден в Сафи, Мароко, на 27 октомври 1922 г., Мишел Галабру е бил френски актьор и писател. Баща му, Пол Галабру, е бил инженер и професор. Първоначално се стремял да стане професионален футболист за “Стад олимпик Монпелие”, след което накратко е учил право по молба на баща си. Прекарал е ранните си години в Сафи, а по-късно – в Еро преди да се премести в Париж. Кариерата на Галабру обхваща почти седемдесет години, включващи над 250 филма и повече от 80 пиеси. Галабру започва своя актьорски път през 1951 г. с малка роля във Ma femme, ma vache et moi . Получава първоначално признание за изпълнението си в La guerre des boutons (1963) и придобива широка популярност с Le Gendarme de Saint-Tropez (1964), играейки адютанта Жербер. Често се появява заедно с Луи дьо Фюнес в няколко филма, включително продължения на Le Gendarme de Saint-Tropez и L'Avare . Комедийните му сътрудничества се простират до филми, режисирани от Жан Жиро, Жан-Пиер Моки, Жорж Лотнер, Бертранд Блие и Клод Зиди. Той е пенсионер (член) на Комеди Франсез от 1950 до 1957 г. и печели първа награда от Националния консерватория за драматично изкуство. Филмографията на Галабру включваше както комедии, така и драми, с забележителни роли в L'avare , Jo , Nous irons a Deauville , La Cage aux Folles , La Cage aux Folles II , La Cage aux Folles 3: The Wedding , Le viager , Subway , Kamikaze и Uranus . Бертранд Блие, Коста-Гаврас и Жан-Люк Годар бяха сред режисьорите, с които той работи. Той спечели награда Сезар за най-добра мъжка роля през 1977 г. за ролята си на Жозеф Бувие в The Judge and the Assassin на Бертранд Таверние, и получи номинации за наградата Сезар за най-добра мъжка поддържаща роля през 1986 г. ( Subway ) и 1991 г. ( Uranus ). Той режисираше Театър Монмартр-Галабру и Театър де Диш Еър. Последното му изпълнение беше в едночасовото представление Le Cancre . Мишел Галабру почина на 4 януари 2016 г. в Париж на възраст 93 години.
Мишел Гийон, родена на 1 юни 1959 г. в Белфор, Франция, беше многостранна френска художничка, която почина на 4 септември 2014 г. в Париж поради рак. Работила е като комедиантка, акордеонистка, хумористка, автор-композитор и режисьор на сцена, демонстрирайки широк спектър от творчески таланти през цялата си кариера. От 1978 до 1985 г. се е изявявала с Жером Дешан, допринасяйки за представления като 'Les Oubliettes' и 'La Veillée'. През 1984 г. тя също така съосновава Compagnie du Pâtit Matin с Ан Артьо. Работата на Гийон обхващаше както писане, така и режисура. Тя написа и режисира няколко спектакъла, включително 'États d'Amour' (1986), 'Marguerite Paradis ou l’Histoire de Tout le Monde' (1985), 'Strapontin' (1983), 'Piavodéon' (1991), 'La vie va où ?' (2008) и 'Pieds nus, traverser mon cœur' (2011). Тя също така съавторства 'Strapontin' с Anne Artigau. Режисьорските ѝ кредити включват 'Femme non rééducable' (2010), 'Big Shoot' от Koffi Kwahulé (2009), 'Plouf!' (2005) и 'Une Seconde' (2004). Тя сърежисира 'Il y a' с Anne Artigau през 1995 г., а 'Jungles' и 'Cocorico' със Susy Firth и Patrice Thibaud през 2011 г. Забележително е, че тя режисира 'Les Chantefables' на Desnos с Anne Artigau през 1989 г. ‘Кокорико’, комедия без думи, съвместно режисирана със Съси Фърс и Патрис Тибо, се превърна в една от най-известните творби на Гийон, дебютирала през 2008 г. и доказала се като касов успех. Пиесата, която продължава приблизително 1 час и 20 минути, включва физическа комедия и сянка, вдъхновени от спагети уестърни и Тур дьо Франс. В нея е подчертана „галична битка на темпераментите“ между Патрис Тибо и Филип Льоняк, като Тибо подразбиращо се подиграва с Льоняк, който след това се присъединява към лудориите. Мари Винсент е отговорна за осветлението, а Изабел Бодуан – за костюмите. Тя също така участва в театрални постановки като „Странпонтен“ (1984) и „Света Кармен от Монреал“ (1989), както и във филми като „Паякообразният сатен“ (1986) и „Спаси се, Лола“ (1986). От 2013 до 2014 г. тя е хроникер в програмата на France Inter „On va tous y passer“. Нейните книги „Къде отива животът?“ и „Боси, прекосявай сърцето ми“ получиха посмъртни награди „Coup de cœur parole enregistrée et documents sonores“ от Académie Charles-Cros през 2018 г. През 2017 г. е пуснат DVD с нейни изпълнения. Тя също така е изразила желание да постави и режисира пиеса, наречена „Дневник на отсъствието“, но този проект остава незавършен поради нейната смърт.
Мишел Лозиер е канадски комедиант и музикален изпълнител, роден на 17 октомври 1954 г. в Драммънвил, Квебек. Той развива ранен интерес към музиката, рисуването и сценичните изкуства. Като много талантлив артист, той съчетава визуален хумор и изобретателна музика в своите изпълнения, като също така работи и като художник и карикатурист. Описват го като полиглот и „Майстор на необикновеното“, обединявайки таланти като изобретяване, акробатика, комедия, музика и жонглиране. През 1975 г. Лозиер започва да се представя, съвместно с Жан Роа като дуото „Льо Фубрак“. Заедно те изграждат комедиен стил, характеризиращ се с физичност и абсурдност, интегрирайки жонглиране, акробатика и иновативни музикални елементи. Те се представят в цяла провинция Квебек от 1975 до 1988 г. Лозиер преминава към солови изпълнения към края на 80-те години, официално стартирайки индивидуалната си кариера през 1989 г. Изпълненията на Лозиер, характеризиращи се с отличителни визуални комедийни рутини, включват креативно приложение на обикновени предмети като музикални инструменти. Неговата специалност е създаването на уникални представления, които съчетават музика, умения за баланс, мим и комедийни елементи. Известна рутина включва изпълнението на арията „Тореадор“ от „Кармен“ на винени бутилки докато кара ролери, изпълнение, което е показано в „The Late Show with David Letterman“ и допринася за международната му слава. Той също така е изпълнявал класическа музика на велосипедни помпи и е жонглирал с басейни. Неговите солови представления са видени от приблизително 1 милиард зрители на пет континента, а той е изнасял концерти в над 50 държави на 5 континента, включително над 400 града по света като Пекин, Ню Йорк и Монреал. Той адаптира представленията си на множество езици, включително френски, английски, немски, испански, италиански и японски, често изпълнявайки цялото си шоу на тези езици. Работата му съчетава музика, хумор и визуален театър, изискващи техническа прецизност и координация. Представления като 'Showcomplicity' и 'Science of Sound' включват взаимодействие с публиката и се отличават с голям брой забавни рутини. Той е гостувал в престижни телевизионни мрежи в Европа, Азия, Южна Америка и Северна Америка, включително The Tonight Show with Jay Leno и множество участия в благотворителния телетон на Джери Люис (1994, 1995, 1996 и 2007). Няколко от неговите клипове станаха вирусни онлайн и той е смятан за един от най-оценяваните визуални комедианти в света. Той продължава да се представя, като скорошни ангажименти включват едночасово шоу в Операта Стонгитън като част от поредицата 'Live! for $5'.
Мишел Модо, роден като Мишел Анри Луи Гоа на 30 март 1937 г. в Карпентрас, Воклюз, Франция, е бил френски актьор и хуморист. Починал е на 24 септември 2008 г. във Веар сюр Марн, Сена и Марн, от рак на възраст 71 години. Известен професионално като Модо, той също така е бил сценарист и озвучаващ актьор. Модо започва кариерата си в края на 50-те години, когато сформира комедийния дует „Гросо и Модо“ с Гай Гросо. Те посещават актьорското училище „Симон“, където се срещат, и започват да се изявяват професионално в музикални зали и кафене-театри през 1958 г. „Гросо и Модо“ получават национално признание след участието си във „Гвардеецът от Сен Тропе“ (1964) и последващо се снимат в множество филми с Луи дьо Фюнес. Те играят гвардейците Трикар и Берлико в поредицата филми „ Гвардеецът от Сен Тропе“ , и Лекоан и Лафлют в „Сънят на лятна нощ“ (1981). Модо играе полицая Берлико в шест филма от поредицата. През цялата си кариера Мишел Модо се появи в различни филми, включително La belle américaine , Le Corniaud , La Grande Vadrouille и Le Grand Restaurant . Между 1993 и 1997 г. той играе Морис Лоланд, комичен персонаж, представляващ обикновения френски човек, в телевизионния сериал Highlander . Той също така имаше участия в Plus belle la vie (2005) като философски клошар, преоблечен като Дядо Коледа. От 1989 г. до смъртта си, Модо осигуряваше озвучаване на множество повтарящи се герои във френската версия на The Simpsons , включително Бърнс, Уигъм, Кръсти, Скинър и Хибърт. Той работеше по дублирането на 19-ти сезон на The Simpsons , когато почина. Жерар Риналди го замени, но Риналди също почина от рак през 2012 г.
Аген е родното място на френския комедиант, актьор и театрален режисьор Мишел Фау, който се ражда на 17 декември 1964 г. Баща му е бил часовникар, а майка му, домакиня, отглежда четири деца. Ранното излагане на театър и Бордоската опера, благодарение на майка му, запалва интерес, който оформя кариерата му. Той посещава Лицей Бернар Палиси в Аген, където се среща с Беатрис Уриа-Монзон и Ерик Перез, а по-късно учи в консерватория в Аген. На 18-годишна възраст Мишел Фо напуска родния си град, за да продължи формално обучение. От 1986 до 1989 г. посещава Френската национална академия за драматични изкуства, известна още като Националния висш институт за драматично изкуство (CNSAD). През този период учи при видни личности като Мишел Буке, Жерар Дезарте и Пиер Виал. Първоначално се свързва с театъра на Оливие Пи, като често участва в продукциите му през 90-те години, включително „Сатеният пантоф“. Неговото обучение и ранна кариера са белязани от сътрудничество с много актьори, включително Сандрин Киберлен, Леа Дрюкер, Гаспар Юлиел, Жули Депардьо и други. Кариерата на Фо обхваща както актьорство, така и режисура. Жан-Пол Рапеньо, Жил Бурдо, Албер Дюпонтъл и Франсоа Озон са сред режисьорите, с които Мишел Фо е работил по филмови проекти. През 90-те години той участва в шоуто на Пиер Палмаде "On refait le boulevard", изпълнявайки откъс от "La Cage aux Folles". Започвайки през 2010-те години, собствените му сценични постановки придобиват популярност. Той режисира постановки на "Le Misanthrope" (получавайки номинации за Мьолиер както за актьорство, така и за режисура през 2011 г.), "Tartuffe" (през 2017 г. с участието на Мишел Буке), и най-скоро "George Dandin ou Le Mari Confondu" през 2024 г., където също изпълнява главната роля. Тази постановка включва музика от Жан-Батист Люли и представя барокова естетика, създадена от Фо, заедно с четирима певци и седем актьори. Мишел Фо участва в радиопредаването "Les Grosses Têtes" и периодично провежда актьорски семинари във Френската национална академия за драматични изкуства. На церемонията по връчване на наградите Мьолиер през 2011 г. той е запомнен със сатиричното си изпълнение на песента на Карла Бруни "Quelqu'un m'a dit". Получава Prix Gérard Philipe през 1998 г. и награди от Syndicat de la critique през 2006 и 2015 г. През 2013 г. е удостоен със званието Officier de l’ordre des Arts et des Lettres и в момента режисира "Brûlez-la" в Théâtre du Rond-Point.
Мишел фон Тел, роден в Цюрих на 8 октомври 1980 г., е многостранна швейцарска личност, известен със своята работа като комедиант, журналист и предприемач. Кариерата си започва с изучаване на икономика, последвано от период на работа в сектора на финансовите инвестиции, включително престой в Харвард и NYIF. В края на двадесетте си години прекарва две години, живеейки в горска хижа, за да изучава Торо. Към 2012 г. е създал няколко компании, но прави значителна промяна, продавайки по-голямата част от тях, за да се занимава с медийна работа. Признат е и като състезателен шофьор, участвал в събития като ралито Руанда през 2000 г., където се класира на шесто място, и 24-те часа “Eco Grand Prix” на Нюрнбургринг през 2021 г. Комичният стил на фон Тел черпи вдъхновение от американски къснонощни формати, което го подтиква да създаде комедийно шоу. Той също така привлича значително внимание чрез своя подкаст, стартиран през 2021 г., който е събрал над десет милиона слушания. Онлайн присъствието му е забележително; той е класиран на 30-то място сред 100-те най-важни европейски YouTube създатели от Top Magazin. Освен комедия, работата на фон Тел включва документални проекти, забележителна колаборация с Петер Шол-Латур през 2013 г. и последното интервю с него. Той също така е работил по документални проекти с Герхарт Баум. В момента Мишел фон Тел заема консултантска позиция в Бундестага (германския парламент) от 2020 г., първоначално като главен съветник. През 2024 г. той изигра ключова роля в легализирането на канабиса в Германия. Разнообразните му интереси включват музика и диджейство, с участия в събития като Цюрихската улица парада, клуб Ибиза Спейс, Бърнинг Мен и партито Пълна луна в Азия през 2023 г. Той също така участва в покер турнири, класирайки се сред топ 100 играчи в Швейцария (70-мо място). През 2020 г. постави световен рекорд за изминато разстояние с електрически Harley-Davidson, покривайки 1723 км за 24 часа и е поддръжник на мото фестивала 'Love Ride' в Цюрих.
Моника Вити, родена Мария Луиза Чечиарели на 3 ноември 1931 г. в Рим, беше италианска актриса и телевизионна личност. Нейните родители са Адел Витилия от Болоня и Анджело Чечиарели, а сценичното ѝ име е избрано от девизното име на майка ѝ, Вити. Прекарва части от детството си в Месина и Неапол, преживявайки военни събития, които подхранват страстта ѝ към театъра. В детството си е била прякор "се7и витини" заради слоестите си избори на облекло. Формалното обучение на Вити започна в Националната академия за драматично изкуство, където тя се дипломира през 1953 г., учейки се при преподаватели като Силвио Д’Амико и Серджо Тофано. Тя също така посещава Колежа на Питман и обикаля Германия с италиански актьорски трупа. Първото ѝ сценично появяване е в La Mandragola от Николо Макиавели, последвано от Мариана в L’avaro от Молиер през 1955 г. За пръв път се появява на екрана без кредитиране във филма Laugh! Laugh! Laugh! през 1954 г. През почти четиридесетгодишната си кариера тя беше известна с дрезгавия си глас и жизнерадостно присъствие. Вити постигна международно признание благодарение на ролите си във филмите на Микеланджело Антониони, особено *L'Avventura* (1960), чието изображение беше изобразено на италиански пощенски марка. Тя участва в последващите филми от това, което стана известно като „тетралогията на неспособността за комуникация“ на Антониони: *La Notte* (1961) с Жан Мурéо и Марчело Мастрояни, *L'Eclisse* (1962) с Ален Делон и *Il deserto rosso* (1964). Тя си сътрудничи с актьори като Марчело Мастрояни, Ален Делон, Ричард Харис, Теранс Стэмп и Дърк Богарде. Освен тези драматични роли, Вити също демонстрира комедийни таланти във филми като *La ragazza con la pistola* и *Io so che tu sai che io so*, и режисира няколко комедии заедно с Карло Ди Палма, започвайки с *Teresa the Thief* (1973). Нейните изпълнения ѝ донесоха пет награди „Давид ди Донатело“ за най-добра актриса, плюс четири специални признания. Тя също така получи седем италиански „Златни глобуси“ за най-добра актриса, заедно с кариерен „Златен глобус“ и наградата „Златен лъв“ за цялостна кариера на филмовия фестивал във Венеция. Художественото партньорство на Вити с режисьора Микеланджело Антониони се простира отвъд техните филмови сътрудничества и преминава в романтична връзка. Тя озвучи Дориан Грей в *Il grido*. След дълга кариера, Моника Вити почина в Рим на 2 февруари 2022 г., оставяйки след себе си значително наследство в италианското кино.
Албания
1
Армения
2
Аржентина
36
Австрия
27
Австралия
52
Азербайджан
1
Бангладеш
1
Белгия
13
България
57
Бенин
2
Боливия
1
Бразилия
27
Беларус
2
Канада
125
Демократична република Конго
3
Швейцария
17
Кот д’Ивоар
1
Чили
15
Камерун
1
Китай
8
Колумбия
4
Куба
4
Чехия
7
Германия
188
Дания
17
Доминиканска република
1
Алжир
2
Еквадор
2
Естония
5
Египет
10
Испания
74
Етиопия
1
Финландия
15
Франция
214
Обединеното кралство
365
Грузия
1
Гана
3
Гърция
18
Гватемала
1
Хърватия
2
Хаити
1
Унгария
7
Индонезия
23
Ирландия
31
Израел
10
Индия
47
Ирак
3
Иран
6
Исландия
4
Италия
136
Ямайка
1
Япония
37
Кения
3
Южна Корея
20
Казахстан
3
Ливан
5
Шри Ланка
1
Литва
1
Латвия
1
Мароко
17
Мианмар (Бирма)
1
Малта
1
Малави
2
Мексико
28
Малайзия
7
Нигерия
19
Никарагуа
2
Нидерландия
2
Норвегия
12
Непал
3
Нова Зеландия
9
Перу
2
Филипини
35
Пакистан
7
Полша
8
Португалия
7
Катар
1
Румъния
1
Сърбия
4
Русия
9
Саудитска Арабия
4
Швеция
101
Сингапур
3
Словения
4
Словакия
2
Салвадор
1
Сирия
1
Тайланд
2
Тунис
4
Турция
5
Тайван
1
Украйна
11
Уганда
7
Съединени щати
213
Уругвай
4
Узбекистан
1
Венецуела
5
Виетнам
1
Южна Африка
3
Зимбабве
1