Глобална директория на таланти

Директория на комедианти

Разгледайте профилите на комедианти, кратки биографии, държава на произход и официални връзки.

1635 комедианти

Дани Бун

Дани Бун, роден Даниел Фарид Хамиду в 1966 година, е многостранна френска личност, работеща като актьор, режисьор, сценарист и продуцент. Той произхожда от Арментиер (Нор), Франция, а неговият семеен произход отразява разнообразни корени; баща му, Ахмед Хамиду, е роден в Алжир през 1930 година и умира в Лил през 1992 година, докато майка му, Даниел Дюкател, е французойка. Бун има петима деца от три брака. През 2002 година приема юдаизма. Кариерата на Буан започва през 90-те години като хуморист, който се изявява на сцена и си изкарва прехраната като мим в Париж. Той изучава графични изкуства в École supérieure des arts Saint-Luc в Турне, Белгия. Приема артистичното име Дани Буан, вдъхновено от Даниел Буун, американски трапер от телевизионен сериал. Ранните му изпълнения включват сцени за открити микрофони и уличен мим, за да избегне военната служба. От 1992 г. започва да изпълнява едночасови представления, често изобразявайки различни герои, споделящи своите неволи, със скици, базирани на ежедневни ситуации. Патрик Себастиен става негов продуцент през 1993 г. Пробивът му дойде през 2008 г. с Welcome to the Sticks ( Bienvenue chez les Ch'tis ), който той режисира и в който участва. Филмът постигна голям успех в кината, разбивайки френски рекорди и събирайки над 26,7 милиона зрители по целия свят, включително 20,49 милиона във Франция, което го направи най-касовият френски филм на националното кино. Буан спечели 26 милиона евро от този проект. Той продължава да режисира и продуцира популярни филми, включително Raid dingue (2017), който получи наградата Сезар за публиката, както и Rien à déclarer (2010), Supercondriaque (2014) и La Ch'tite Famille (2018). Той също така озвучи Олаф във френската дублаж на филмите Frozen . През 2003 г. издаде Dany Boon à s’baraque et en ch’ti , шоу, изпълнено на диалекта Ch'ti, и режисира пиесата La Vie de chantier . Той получи номинация за награда Сезар в категория „Най-добър поддържащ актьор“ през 2005 г. за ролята си във Joyeux Noël . Чрез компании като 26 DB Productions, Буан продължава да продуцира филми. През 2022 г. той е измамен с 6 милиона евро. Комедийният му стил остава вкоренен в хумора, базиран на наблюдения, и разкази, водени от героите, често черпейки от преживяванията си и културата на северна Франция. Той се появи във Bimboland през 1998 г.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Жорж Берние

Жорж Берние, широко известен като професор Хорън, е френски хуморист, писател и журналист. Роден на 21 септември 1929 г. в Ла Ньовил-о-Боа (Марна), той преживява ранни трудности, ставайки сирак на единадесет години след смъртта на майка си, която работи като портиер. Завършва основното си образование на тази възраст и след това служи 28 месеца в 6-и BCCP в Индокитай, прекарвайки общо девет години в парашутни войски (TAP). Този опит, както и последвалото го заболяване с туберкулоза при завръщането му във Франция, вероятно са повлияли на по-късната му сатирична работа. Кариерата на Берние в пресата започна с роли като разпространител и след това ръководител продажби на сатиричния вестник *Zéro*. През 1960 г. той изигра ключова роля в създаването на влиятелното месечно списание *Hara-Kiri* заедно с Франсоа Кавана и Фред. Името на списанието и първоначалното му местоположение произтичат от улица Шорон, която стана неговия псевдоним. Той допринесе значително за *Hara-Kiri*, като се занимаваше с писане и фоторедакция, както и създавайки или участвайки във фалшиви реклами и фотомонтажи за Les éditions du Square, което беше създадено през 1962 г., когато редакционният екип се премести. Неговото участие се простираше извън печатните медии, включително участия в телевизионното шоу на Жан-Кристоф Аверти *Les Raisins verts* и по-късно редовно допринасяне за *Charlie Hebdo* след създаването му през 1970 г. Берние продължи да изследва различни комедийни пътища през цялата си кариера. Той адаптира своите "fiches bricolages" за телевизия през 1988 г. и участва в Merci Bernard на Жан-Мишел Риб. Публичен спор с Оре Атика се случи по радио Nova през 1996 г., демонстрирайки неговата готовност да участва в провокативни дискусии. Той също така навлезе в детските медии, създавайки списанието Grodada . Той беше баща на комедиантката Мишел Берние и дядо на актрисата Шарлот Гасио. Жорж Берние почина на 10 януари 2005 г. в болница Ньокер-Анфан Малад в Париж и беше погребан на гробището Монпарнас. Документален филм, Choron Dernière , излезе през 2008 г., за да почете живота му и работата му като многостранна фигура във френския хумор.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Патрик Рейнал

Патрик Рейнал, роден като Бернар Жиро в Виерзон на 29 май 1926 г., е бил френски шансоние и хуморист. Той започва своя артистичен път след Втората световна война, на 20-годишна възраст, решавайки да се посвети на кариера на артист. Израснал в скромно семейство с комунистически баща, той преживява ранни сътресения, включително чести изключвания от училище и кратък период на бягство на 13-годишна възраст. Първите му сценични изяви включват имитиране на Шарл Трене по време на военната служба, което му донася прякора „пеещият лудак на Виерзон“. Впоследствие той се впуска в кариера в музикален театър като „селянин комик“, приемайки своите селски корени. Райнал доби известност през 50-те години на миналия век, като първоначално се изявява в региона Бери, а след това и в цялата страна. Неговият комедиен стил често включваше сатирични портрети на земеделците от Бери, въплътени от семейство Берлодиот и особено от персонажа Берлодиот – карикатура с отличителен акцент. Той се е представял в заведения като Caveau de la République, където е изградил приятелства с Пиер Дак и Франсис Бланш, а по-късно е грабнал сцените на Bobino и Olympia. През цялата си кариера, която обхваща приблизително 50 години, той записва множество плочи с формат 45 оборота, постигайки значителна популярност в региона Бери и отвъд него, като по пътя си печели две златни плочи. Извън сценичните си изпълнения и записите, Рейнал се появи и в няколко филма, включително Le journal d'une femme en blanc (1965) заедно с Мари-Жозе Нат, както и Babette s'en va-t-en guerre (1960), Le Magot de Josepha (1962) и Les grandes familles (1966). Той открито критикуваше аспекти от парижката култура, по-специално потребителското общество, възприемайки го като напрегнато, неуважително и еднородно, и също така изразяваше неодобрение към „новата кухня“. Получи признание за работата си, включително Prix de l'humour през 1971 г. и Prix Fernand Raynaud два пъти, през 1971 г. и отново през 1989 г. Той беше удостоен и с Chevalier des Arts et des Lettres, Grand Officier de la Ligue du Bien Public, както и с медали от град Париж и Sacem. След пенсионирането си в Анзи-л-Дюк със съпругата си Клоди, той продължи да изнася благотворителни представления за организации като лигата срещу рака и асоциацията за слепи кучета. Патрик Рейнал почина в болницата в Пара-льо-Моналиа на 1 май 2010 г.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Патрик Тимсит

Патрик Тимсит, роден на 15 юли 1959 г. в Алжир, Алжир, е френски комедиант, писател и режисьор на филми. Семейството му се премества във Франция след Алжирската война, когато е на две години. Детството му минава в работилницата за кожени изделия на родителите му и той получава диплома бакалавър D като външен ученик, след като е напуснал няколко училища. За кратко се занимава с недвижими имоти, отваряйки собствена агенция през 1983 г.; този опит по-късно вдъхновява комедийния му скеч „Обяви“. Родителите му са били евреи сефарди и той е от алжирски еврейски произход. Кариерата на Тимсит включва разнообразни роли както пред камерата, така и на сцената. Той играе Чарлз VIII от Франция в Sans peur et sans reproche (1988) и Мишо в La Crise (1992), за което е номиниран за награда „Сезар“ за най-добра поддържаща роля. Особено известен е с участието си в комедийния филм Un indien dans la ville . Появил се е още в Mayrig (1991) като Гарбис и Une époque formidable… (1991). В началото на 90-те години той придобива признание заради своя остър комедиен тон в телевизионни участия. Съавтор е и участва в Pédale douce (1996), получавайки номинации за награда „Сезар“ за най-добра мъжка роля, най-добър оригинален сценарий или адаптация и отново за най-добра мъжка роля. Неговата комедия често засяга деликатни теми като политика, расизъм, антисемитизъм и израелско-палестинския конфликт. Извън актьорството, Тимсит също така демонстрира своя режисьорски талант. Той е режисирал и участвал в Quasimodo d'El Paris (1999) и L'Américain (2004). Той е озвучавал на френски множество филми, включително The Monster (1994), Hercules (1997), Atlantis: The Lost Empire (2001), Shark Tale (2004) и Dragon Hunters (2008). Участвал е в Rendez-vous en terre inconnue през 2006 г. Има четири номинации за награда „Сезар“, признавайки неговия принос към френското кино. Продължава да играе, с роли в последните филми като Dalida (2017), The Last Mercenary (2021), Brother and Sister (2022) и It Takes Two to Tango (2025).

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Патрик Фонт

Патрик Фонт, роден на 27 септември 1940 г. във Везине, е бил френски хуморист и шансониер. Започва кариерата си като учител (институтор) от 1961 до 1968 г. От 70-те години до 1995 г. формира комедиен дует, наречен Фонт ет Вал с Филип Вал. През цялата си кариера пише текстове за други артисти, включително Тиери льо Люрон и Кристоф Алéвък, демонстрирайки своята универсалност във френския развлекателен пейзаж. Публикува няколко книги, включително *J'exagère, mais pas assez* през 1992 г. и *Souvenirs d'un cow-boy d'opérette* през 2018 г. През 1992 г. става колонист за сатиричното списание Charlie Hebdo , а също така допринася и за радиопредаването Rien à cirer по France Inter . През 1994 г. основава Marie Pantalon , школа за сценични изкуства във Haute-Savoie . От 2007 г. е постоянен комик в Théâtre des Deux Ânes в Париж, като участва в пиеси като 'Sarkozix Le Gavlois', 'Kadhafi à Paris' и 'Nicolas s'remarie'. Неговата комедия често включва сатирични ревюта за актуални събития, понякога описвани като "façon Riviera", позовавайки се на фигури като Саркози и Fillon. Кариерата на Фонт беше значително засегната от съдебни процеси, започнали през 1996 г. Той беше осъден за сексуално посегателство над непълнолетни и излежи четири години и два месеца затвор от 1996 до 2000 г., след съдебен процес в Анеси през март 1998 г. Въпреки тези събития, той остана ангажиран с артистични начинания, съосновавайки Les Auteurs Réunis през 2005 г., което отговаряше за *Le Coq des Bruyères* и *Le Bar des vieux cons*. Той участва в албума *La verVe et la Joie* през 2011 г. Патрик Фонт почина на 6 април 2018 г. на възраст 77 години, поради усложнения от продължително чернодробно заболяване, оставяйки след себе си сложно наследство във френската комедия.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Пиер Левасор

Пиер Томас Левасор () е френски актьор, роден на 25 януари 1808 г. във Фонтенбло. 4 януари 1870 г. във втората сграда на Париж. Погребението му е на гробището в Монмартър.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Пиер Реп

Пиер Реп, роден като Пиер Алфонс Льом Фредерик Букле на 5 ноември 1909 г. в Сен-Пол-сюр-Терноаз, е бил френски хуморист и актьор. Първоначално учи в Консерваторията в Лил и получава диплома "Baccalauréat", преди да служи във военното по време на ранните 1930 години. След военната си служба се премества в Париж и започва кариерата си, изпълнявайки в кабарета. Бракът му с Фердинанд Алис Андrée Букле, негова братовчедка, се състои на 14 август 1930 г. в Лил. Често се е изявявал в музикални зали и кабарета както в Париж, така и на турне, утвърждавайки се като важна фигура във френското забавление. Комедийният стил на Реп се характеризираше с неговия уникален "talent de bafouilleur", или талант за заекване. Той комично симулираше запинане, често замествайки думи с изненадващи алтернативи и използвайки игра на думи. Особено известен скеч, "Les crêpes", демонстрира рецепта с комични неправилни произношения и остава забавен референс, както отбелязва Стефан дьо Груд. Този скеч беше издаден и като песен на грамофонна плоча през 1960 г., заедно с други песни като 'La Machine à laver'. Той си сътрудничеше с артисти като Борис Виан и Фернан Райно, и се появи в многобройни театрални пиеси и телевизионни предавания, включително телевизионните предавания на Ги Люкс през 70-те години и предаванията на Мишел Дрюкер. Неговите участия се простираха и до белгийската телевизия в 'Zygomaticorama'. През цялата си кариера Реп е имал роли в приблизително 100 филма, често като поддържащ персонаж, включително забележителни заглавия като „Bonjour sourire“ и „Les Quatre Cents Coups“, което допринася за неговото място във френското кино. Той също така участва в „Le Nouveau Testament“ заедно с Фернан Граве. През 1982 г. се представя в Казино де Париж за Fondation Perce-Neige. Той е член на Société des Rosati. Пиер Реп умира на 1 ноември 1986 г., на почти 77 години, в Plessis-Trévise и е погребан в новото гробище на Vincennes. През 2018 г. е публикуван есе със заглавие „Pierre Repp, Bégayer, exister, écrire“ от Никола Льо Голван, което изследва живота и работата му.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Рамзи Бедия

Рамзи Бедия е френски актьор, сценарист, режисьор на филми, продуцент и хуморист. Роден на 10 март 1972 г. в 16-и арондимент на Париж, той има алжирски произход, родителите му са от Кабилие и Оран. Детството му е преминало в Женевилйе, О дьо Сен, и има по-малка сестра, Мелха Бедия, която също работи в развлекателната индустрия. Бедия започва кариерата си като комедиант през 1994 г., ключова година, когато се среща с Ерик Жюдор, докато работи в „Галерии Лафайет“. Бедя получи значително признание заедно с Ерик Жудор като комедийният дует Ерик и Рамзи. Партньорството им стартира през 1994 г. и бързо доведе до успех, включително собствено телевизионно шоу, Les Mots d'Éric et Ramzy , по M6. Те също така се появиха в телевизионния сериал от 1998 г. H заедно с Жамел Деббуз. Съвместните усилия на дуета се простираха и до киното; те съавторизираха и участваха във филма La Tour Montparnasse Infernale (2000), като ролята на Бедя на чистач на прозорци отбеляза пробивна роля. Други забележителни колаборации включват Les Dalton (2004) и Double Zéro (2003). Извън работата си с Judor, Бедия е изградил разнообразна филмография. Той участва във Le Ciel, les Oiseaux et... ta mère! през 1999 г., и след това се появява във филми като Once Upon a Time in the Oued (2005), Bled Number One (2006) и Neuilly Yo Mama! (2009). Той поема ролята на злодея Зорглюб в The Adventures of Spirou and Fantasio (2018) и се появява в Taxi 5 (2018) и Call My Agent! (2017). Бедия също така изследва различни комедийни стилове, съавторствайки и режисирайки експерименталните комедии Hibou (2016) и Seuls Two (2008), повлияни от Quentin Dupieux. През 2011 г. той се събира отново с Judor за Halal police d’État . Той продължава да работи във филми, включително роли в Merveilles à Montfermeil (2020) и Balle perdue (2020). В момента Бедия разработва нов филм, Le jour où tous les Arabes sont partis , който има за цел да засегне темата за имиграцията чрез хумор.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Ричард Кайраши

Ричард Керащи е френски драматург, режисьор, хуморист, писател и музикант. Роден в Ница, Франция, той е комик и изпълнител, тясно свързан с региона Нисарт. Корените на семейството му в района датират от 13-ти век и той често черпи вдъхновение от места като Соспел, Стара Ница и Бер-ле-Алп. Кайращи започва кариерата си като графичен дизайнер, създавайки обложки на албуми за Морис Сгаравици. Първото му изпълнение е в Кан през 1986 г., първоначално свири на мандолина, преди да премине към театър. Дебютът му като актьор се случва с трупата Débi Débo, която дебютира през 1987 г. и е посрещната от “La Banda dou Païoun”. Радиошоуто 'Le bar des oiseaux', водено с Ноел Перна от 1984 до 1986 г. по Radio France Côte d'Azur, се оказва важна ранна стъпка. Впоследствие създава сатиричната комедия 'Le bar des oiseaux', седмична поредица, излъчвана по FR3 регион с Ноел Перна от 1986 до 1997 г.; този спектакъл му носи успех и бележи началото на артистичната му кариера. Комедията на Каиращи се фокусира върху герои от региона Ница, изобразявайки ги с доброта и ги правейки симпатични. Неговият хумор се характеризира със смисъл на "пантай" и типична нисардска фантазия. Той е писал, режисирал и играл в множество пиеси, включително "Акордеонистът" (1996) и е съавтор и изпълнител в други като "Столовете за разходка" (1998), "Спри да мрънкаш" (1999), "Клозо" (2001), "На галите" (2002), "Пир" (2003 - музикална комедия), "100 години гимнастика" (2004), "3 Z'en 1'" (2007) и "Прикрепи ме или Ница 1860" (2010). Той също така е режисирал пиеси като "La belle époque" (2008) и "Une page à part" (2006). Създал е множество едноактни представления, включително "Perque non" (1984) и по-скорошното "ISSA" (2020). Каиращи вярва, че театърът е начин да се комбинират всички изкуства и изпълнява в театри около Ница повече от двадесет години. Той също така публикува "Разговорът в Ница: малък речник за интересуващите се" през 2006 г. и "La Blette et le Cougourdon" през 2013 г., отразявайки неговата страст към тиквите (cour gourdons).

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Филип Вал

Филип Вал, роден на 14 септември 1952 г. в Ньойи-сюр-Сена, е френски журналист, певец и комедиант. Родителите му са били касапин, Рене Вол, който по-късно си е сменил името на Вал, и фризьорка; той е бил последното от четири деца. На 17 години той прекъсва училище, за да се занимава с музика, показвайки ранна склонност към артистично изразяване. Комичният път на Вал започна с дуото "Font et Val", сформирано през 70-те години на миналия век с Патрик Фон. Първоначално те се представяха като ангажирани автори на песни в места като La Pizza du Marais, Théâtre de Dix heures и Vrai Chic Parisien, придружени от Пол Кастанѐр до 1989 г., а по-късно от Емануел Бинѐ. В началото на 80-те години той от време на време изпълняваше солови концерти, понякога с участието на кучето си Джеф. През 1973 г. си сътрудничи с певицата Ане Вандерло̀в в нейния политически ангажиран албум "Non". Кратко време редактира La Grosse Bertha през 1991 г. и съосновава второто издание на Charlie Hebdo през 1992 г. заедно с Cabu, като служи като негов редактор и директор до 1992 г. По-късно се завръща да режисира Charlie Hebdo от 2004 до 2009 г., публикувайки карикатурите на Jyllands-Posten за Мохамед през 2005 г., което доведе до оправдателна присъда през 2007 г. по обвинение в подбуждане към омраза. Той е публикувал няколко книги, включително "Vingt ans de finesse" (1992) и "Malaise dans l’inculture" (2015). След напускането му на Charlie Hebdo през 2009 г., Вал стана директор на France Inter, позиция, която заемаше до 2014 г. Издадени са албумите 'Paris-Vincennes' (1996), 'Hôtel de l’univers' (1999) и 'Philippe Val' (2004). Вал е изразявал силни политически възгледи, като през 2018 г. изготвя манифест срещу антисемитизма и се противопоставя на групи като Front National и католическите интегралисти. В момента той е седмичен колумнист за радиостанцията Europe 1 от 2021 г. Неговата кариера отразява разнообразно участие във френската култура и общество, белязано както от творческо сътрудничество, така и от редакционно ръководство.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Филип Лелюш

Philippe Lellouche travaille comme acteur, réalisateur, scénariste, animateur de télévision et chanteur. Ил partiage le métier d по-актьор авек син frère, Жил Lellouche.

Виж профила

Потвърден Незаявен

Франция

Филип Майер

Филип Мейер, роден на 25 декември 1947 г. в Гермерсхайм, Германия, е многостранна личност, известна като журналист, хуморист, писател, радио- и телевизионна личност. Пътят му започва през 1965 г., когато започва да учи право и социология в Университета Париж-Нантер. През този период той работи и като педагог в клуб за превенция на младежка престъпност в Париж, което демонстрира ранен интерес към социални проблеми. Ангажираността на Мейер със студентската активност е очевидна от ролята му на председател на комисията по стачки в Нантер през ноември 1967 г. и участието му в протестите през май 1968 г. заедно с Пол Рикьор. Интелектуалните занимания на Мейер надхвърляха Франция, тъй като през 1968 г. той получи стипендия от Франко-Квебекското младежко бюро за изучаване на реакциите към младежка престъпност в Квебек. Този опит се оказа ключов, водейки до взаимоотношения с видни личности като Рене Левеск, Денис Аркан, Мишел Шартьон и Жил Винйо. Той защити докторската си дисертация "Детето и държавната причина" през 1977 г. под ръководството на Ани Криел и Филип Ариес. Работил е и като изследовател в Центъра за психично здраве под ръководството на професор Филип Помьол. От март 1982 г. Мейер започва да работи по радиостанции за обществено обслужване и води предаването 'Télescopages' по France Inter от 1982 до 1989 г. Кариерата на Майер в медиите продължава с предаването „Allegro serioso“ по France Culture (1984-1995) и „Libre examen“ (1995-1998). Той е особено признат за ежедневното си хумористично сегмент по France Inter от 1989 до 2000 г., което започваше с „Щастливи обитатели на...“ и завършваше с фрази като „Живеем в модерна ера“. Той води предаването „L'Esprit public“ по France Culture от 1998 до 2017 г., продължавайки го като подкаст след прекратяването му. Той също така представя „La prochaine fois, je vous le chanterai“ по France Inter от 2000 до 2016 г. Майер се е появявал във филми като „It begins today“ и „The Case Picpus“, както и в телевизионния сериал „Maigret“. Наскоро той публикува „La prochaine fois, je vous l'écrirai“, книга с портрети и почит, и продължава да модерира подкаста „Le Nouvel Esprit Public“, сътрудничейки си с обществени интелектуалци.

Виж профила