Адриано Селентано е италиански художник, който е упражнявал професиите на певец, шоумен, актьор, режисьор, сценарист, композитор, телевизионен домакин, хуморист, комедиант, музикален продуцент и танцьор.
Роден на 15 юни 1920 г. в Рим, Алберто Сорди беше многостранен италиански артист, който работеше като актьор, комедиант, дубъльор на гласове, режисьор, певец, композитор и сценарист. Почина в Рим на 24 февруари 2003 г. Неговата кариера обхваща над 60 години и включва 160 филма, като той е режисирал 18 от тях. Сорди, признат за ключова фигура в комедията „а̀ ла италиана“ и един от най-значимите актьори в италианското кино, често изобразяваше промените в италианското общество чрез своите изпълнения. Сорди започва кариерата си с 15-годишен период на малки роли като статист или поддържащ актьор, появявайки се като статист във филма Scipione l'Africano през 1937 г. Първоначално се занимава с музикални изследвания, пеейки в Систинския певчески хор на седемгодишна възраст и изучавайки опера няколко години след промяната на гласа си. Въпреки че за кратко учи в Търговското училище „Джулио Романо“ в Трастевере и по-късно завършва като счетоводител, за да зарадва майка си, посещава и Академията за драматични изкуства в Милано, но е отстранен поради своя римски диалект и възприемания липса на талант. Открива ранен успех като озвучаващ актьор, особено дублирайки Оливър Харди, започвайки през 1937 г. Театралният му опит допълнително оформя неговите комедийни способности. Сорди постигна известност като водещ актьор в началото на 50-те години и е смятан за един от най-големите интерпретатори на италианската комедия. Често си е сътрудничил с Нино Манфреди, Виторио Гасман и Уго Тоняци, формирайки популярен квартет. Известен трио включваше още Алдо Фабрици и Ана Маняни, допринасяйки за римското кинематографично представяне. Въпреки че ранните му творби го утвърдиха като комедиен актьор, той започна да интерпретира сложни драматични герои през 60-те години. През цялата си кариера Сорди черпеше вдъхновение за своите герои от италианското общество, сътрудничейки си с видни режисьори, писатели и сценаристи. Той спечели пет награди „Настро д’Арженто“, десет награди „Давид ди Донатело“ и награда „Златен глобус“. В знак на признание за неговия обширен принос към киното, той беше удостоен със Златния лъв за цялостни постижения.
Роден в Рим като Алдо Фабрици на 1 ноември 1905 г., Алдо Фабрици е бил италиански entertainer, който е работил като актьор, режисьор, сценарист и комедиант. Баща му, Джузепе Фабрици, починал, когато той е бил на единадесет години, а майка му, Анджела Петручи, е работила като продавач на плодове от Тиволи. Фабрици започва кариерата си през 1931 г. в предграден театър в Рим, постигайки местен успех чрез комични сцени и монологи, докато се представя с компанията ‘Reginella’. Той се превръща във важна фигура в римската сцена на ревюта и аванспетяколо, допринасяйки за диалектния вестник 'Rugantino' и публикувайки книга с римски стихотворения, 'Lucciche ar sole', през 1928 г. Фабрицѝ кариерата му се разшири извън сцената. Дебютира във филма през 1942 г. с *Avanti c'è posto...* и по-късно постига значително признание за ролята си на геройски свещеник, Дон Морозини, в *Рим, отворен град* (1945) на Роберто Роселини. Той също така озвучаваше герои във филми като *Maddalena... zero in condotta* (1940) и *Кражба на велосипеди* (1948). През 50-те и 60-те години на миналия век той често си сътрудничеше с Тото и Пепино Де Филипо, както на екрана, така и на сцената; Фабрицѝ и Тото споделяха близко приятелство и се наслаждаваха на импровизационна игра. Той режисира драмата *Емигранти* през 1948 г. и спечели награда „Сребърна лента“ за изпълнението си в *Първо причастие* (1950), както и друга за *Дилемата на бащата*. Фабрицѝ постига по-голям успех на сцената с музикалната комедия *Ругантино* (1964). Талантът и приносът на Фабрици към италианското забавление бяха широко признати. Той получи специална награда „Давид ди Донатело“ през 1988 г. за цялостната си кариера и спечели две награди „Настро д’Аргенто“, включително една за филма Всички толкова много се обичахме . Той получи признание и на филмовия фестивал в Кан през 1952 г. за най-добър сценарий за филма Полиция и апаши . Неговите изпълнения често изобразяваха римски типове като каруцари и трамвайни кондуктьори. Фабрици обиколи Европа, Латинска Америка и Бродуей, като около 1937 г. за кратко имаше в трупата си актьора Алберто Сорди. Той беше женен за певицата Беатриче Роки (Реджинела) до смъртта ѝ през 1981 г. След смъртта му в Рим на 2 април 1990 г., Poste italiane издадоха пощенски марка в памет на Алдо Фабрици по-късно същата година.
Амбра Анжолини е италианска актриса и певица, родена в Рим на 22 април 1977 г., дъщеря на Алфредо Анжолини и Дориана Комини. Има двама по-големи братя и сестри, Барбара и Андреа. Кариерата ѝ започва на 13 години като масовка в телевизионното шоу *Фантастико* през 1990 и 1991 г. Ранна известност придобива с участието си в *Булли и пупе* през 1992 г., изпълнявайки песента на Клаудио Баглиони 'Постер', и последващо водене на *Non è la RAI* от 1992 до 1993 г., роля, която значително повишава нейната популярност. По време на участието си в Non è la RAI , Амбра Анжолини започва певческа кариера, издавайки сингъла 'T'appartengo' през 1994 г. Това води до издаването на първия ѝ албум, T'appartengo , който постига значителен успех, продавайки 800 000 копия и получавайки осем платинени грамофонни плочи и една златна. Тя продължава да издава музика, като Angiolini (известен също като Angelitos ) се появява през 1996 г., Ritmo vitale през 1997 г. (последван от испано езична версия през 1998 г.) и InCanto през 1999 г. Нейните музикални начинания включват и изпълнение на Международния песенен фестивал във Виня дел Мар, Чили през февруари 1997 г., както и участие в мюзикъла Emozioni през 2001 г. Тя води множество други телевизионни предавания, включително Generazione X , Super и Sanremo Top 1997 . Амбра Анжолини преминава към киното като актриса с дебюта си във филма Сатурн в опозиция (2007). Тази роля се оказва ключова, донасяйки й наградата „Давид ди Донатело“ за най-добра поддържаща женска роля, „Настро д’Арженто“ за най-добра поддържаща женска роля, „Чаk д’Оро“ и „Глобо д’Оро“ през 2007 година. След това се появява в няколко филма, включително Черно и бяло (2008), Незрелите (2011), Viva l'Italia (2013), Помниш ли ме? (2014) и Изборът (2015). През 2022 година получава още един „Настро д’Арженто“ за работата си във филма Le fate ignoranti . Живяла е с Франческо Ренга от неопределена дата до 2015 година и имат две деца: Йоланда (родена през 2004) и Леонардо (роден през 2006). Имала е връзка с Масимилиано Алегри между 2017 и 2021 година.
Джузепе Пиеро Грило, известен професионално като Бепе Грило, е роден в Генуа, Лигурия на 21 юли 1948 г. Родителите му са Пиера Тиеги, пианист, и Енрико Грило, собственик на металообработваща фабрика. Първоначално изучава счетоводство в частния институт „Уголино Вивалди“ и за кратко посещава факултета по икономика и търговия към Университета в Генуа, но не завършва степен. Преди да се отдаде на комедията, той работи като продавач на дрехи и след това във фабриката на баща си. Грило започва кариерата си с импровизиран монолог на прослушване, което води до откриването му от телевизионния водетел Пипо Баудо две седмици по-късно. Ранните телевизионни участия на Грило включват Secondo Voi (1977-1978), Luna Park (1979) и Fantastico (1979), където той е съведущ с Лорета Годжи. През 80-те години на миналия век той води пътуващи предавания като Te la do io l'America (1982) и Te lo do io il Brasile (1984). Той също така се появява във филми като Cercasi Gesù (1982), за който получава награди Давид ди Донатело и Настро д’ардженто, Scemo di guerra (1985) и Topo Galileo (1988). През 1986 г. той участва в реклами на йогурт, донесли награди, и се появява на музикалния фестивал Санремо. Критика на лидера на Италианската социалистическа партия Бетино Кракси по телевизията доведе до временното му изключване от обществените телевизионни канали. От 2005 г. нататък профилът на Грило значително се разшири с пускането на неговия блог beppegrillo.it. Той бързо стана влиятелен, като беше признат от списание Time и до 2014 г. се класира сред топ 10 най-посещаваните уебсайтове в света. През тази година той се обновяваше ежедневно. Той си сътрудничи с певицата Джорджа в песента 'Libera la mente' през 2007 г. През 2009 г. той съосновава Италианското движение „Пет звезди“ с Джандроберто Касалегио, като служи като гарант и политически лидер. Партията получи значителен дял от гласовете – една четвърт – на изборите през 2013 г. Той се представя на сцена както в Италия, така и в чужбина, засягайки теми като потреблението на енергия, корупцията и глобализацията. Грило се завърна в италианската обществена телевизия през май 2014 г. в *Porta a Porta* и поддържа блогове на италиански, английски и японски език.
Карло Педерсоли, известен професионално като Бъд Спенсър, е бил италиански актьор, плувец и воден полист. Роден на 31 октомври 1929 година в Неапол, той произлиза от родителите Алесандро Педерсоли и Роза Фачети, които първоначално са били от Дарфо Боарио Терме и Киари съответно, и двете разположени в провинция Бреша, Италия. Работата на баща му налага преместване в Рим през 1940 година, което значително променя хода на неговото детство. Ранните години на Бъд Спенсър включват посещаване на начално училище заедно с Лучиано Де Креченцо, демонстрирайки ранна връзка с артистични среди. Той продължава образованието си в Университета „Сапиенца“ в Рим, като за кратко изучава химия, преди в крайна сметка да получи юридическа степен. Преди да стане известен като комик, Карло Педерсоли се отличаваше в атлетиката. Два пъти той се състезава за Италия на летните олимпийски игри; и през 1952 г., и през 1956 г. той достига до полуфиналите в дисциплината 100 м свободен стил. Той постига и забележителни успехи в плуването и водното поло, плувайки 100 м свободен стил под минута на 19 септември 1950 г. и печелейки сребърен медал на Средиземноморските игри през 1951 г. Допълнително демонстрирайки своя атлетичен потенциал, той печели Италианското първенство по водно поло през 1954 г. и завоюва златен медал на Средиземноморските игри през 1955 г. Неговият разнообразен набор от умения се простираше извън атлетиката; той регистрира няколко патента, получи сертификати като пилот на търговски самолет и хеликоптер и работи за кратко в различни роли в Южна Америка. Актьорската кариера на Буд Спенсър започва с филма „Какъв призрак е моят съпруг“ (1950), последван от участия в филми като „Куа Вадис“ (1951) и „Човешки торпеда“ (1954). Въпреки това, той е най-известен със своето партньорство с Теренс Хил, участвайки в 18 филма заедно. Името „Буд Спенсър“ е умишлен избор, вдъхновен от бирата Budweiser и актьора Спенсър Трейси. През 2010 г. той получава наградата Давид ди Донатело за цялостни постижения, признавайки значителния му принос към италианското кино. На 27 юни 2016 г. Буд Спенсър умира в Рим, запомнен с приноса си както към комедията, така и към спорта, след като през 2005 г. получава наградата „Златен кайманов“ от Италианската плувна федерация.
Карло Вердоне е италиански актьор, комедиант, режисьор и сценарист, роден в Рим на 17 ноември 1950 г. Семейният му произход включва баща, Марио Вердоне, който е бил професор по история на киното и критик, и майка, Росана Шиавина, която е била професор по литература. По бащина линия дядо му, Оресте, е бил химик от Поцуоли (Неапол). Учил се е в Collegio Nazareno в Рим, където се среща с Кристиан Де Сика, а по-късно учи в Liceo classico в Рим. Вердоне получава степени по съвременна литература от Sapienza University of Rome през 1976-1977 г., с дипломна работа на тема италианско немово кино, и по режисура на филми от Centro Sperimentale di Cinematografia през 1974 г. Вердоне започва кариерата си с комедийния си стил през 70-те години на миналия век. Появява се в реклами за шоуто „Каросело“ и дебютира по телевизията през 1977 г. в музикалното предаване *Non stop*. Представя своите герои по телевизията през 1978 г. в комедийния сериал *Non Stop*. Серджо Леоне му дава кинодебюта и го напътства във филмовите техники. Той прави любителски късометражни филми от ранна възраст, включително *Poesia solare* (1969), *Allegoria di primavera* (1971) и *Elegia notturna* (1973). Дебютът му като режисьор е *Un sacco bello* (1980), последван от *Fun Is Beautiful* (1980), където играе трима герои. Той съавторства *Journey with Papà* със Серджо Леоне и *Troppo forte* с Вердоне и Леоне. Работата на Вердоне включва високо цененото Bianco, rosso e Verdone (1981), продуциран от Серджо Леоне и с участието на Елена Фабризи, и неговия саундтрак, композиран от Енио Мориконе. Той режисира Talcum Powder (1982), който спечели множество награди „Давид ди Донатело“, и го е съавтор с Енрико Олдоини. От 90-те години насам работата му изследва по-сериозни теми. Той написа книгата Fatti Coatti през 1999 г. Вердоне участва във филмовата поредица Manual of Love (2005, 2007, 2011) и се появи във *The Great Beauty* (2013) на Паоло Сорентино. Той режисира Blessed Madness (2018), съавтор на който е Никола Гуалианоне и Меноти. Получил е множество награди, включително девет награди „Давид ди Донатело“, четири награди „Globi d’oro“, единадесет награди „Nastri d'argento“ и две награди „Premi Flaiano“. През 2017 г. е удостоен с почетна докторска степен по Културно наследство и Територия от Университета в Рим Тор Вергата. Наскоро участва във *L'Abbiamo Fatta Grossa* (2016), където играе Артуро Мерлино, скромен частен детектив, заедно с Антонио Албанезе като Юри Пелагати.
Роберто Салерно, известен професионално като Нини Салерно, е италиански актьор, режисьор, певец, комедиант и изпълнител на кабаре. Роден във Верона на 8 октомври 1948 г., той е свързан с радиожурналиста Паоло Салерно и има брат Никола Салерно, който е част от RADAR и NAD. Той е женен за Патриция, чието влияние вдъхнови песента на Франческо де Грегори 'Rimmel'. Кариерата на Салерно започва през 1971 г., когато става съосновател и участник в италианския комедиен и музикален ансамбъл I Gatti di Vicolo Miracoli. "I Gatti di Vicolo Miracoli" се сформира във Верона през 1971 г., а Салерно остава с групата от тази година до разпадането им през 1985 г. Групата бързо придобива известност, като свири в Derby Club в Милано още от 1971 г. и редовно участва в телевизионни музикални предавания на RAI от 1975 г. Дебютният им албум, "I Gatti di Vicolo Miracoli", е издаден през 1972 г., а сатиристичните и музикални предавания са режисирани от Артуро Корсо. Салерно също участва в комедийните филми *Arrivano i gatti* и *Una vacanza bestiale* през 1980 г. Групата постига значителен успех с хитовата си песен "Capito?" през 1979 г., която достига номер четири в италианските класации. След напускането на член през 1981 г., групата продължава като трио. След разпадането на After I Gatti di Vicolo Miracoli през 1985 г., Салерно продължава да работи активно в киното, телевизията и театъра като актьор, режисьор и сценарист. Той режисира филма Arrivano i miei през 1983 г. и се появява във филми като Un ufficiale non si arrende mai nemmeno di fronte all'evidenza (1973) и Secondo Ponzio Pilato (1987). Салерно също така се е снимал в множество телевизионни сериали, включително I ragazzi del muretto (1991), Il commissario Corso (1991) и Un medico in famiglia (1999-2000). Той е водил или се е появявал в различни телевизионни предавания през цялата си кариера, включително Quo vadiz? (1984), Un fantastico tragico venerdì (1986), Amici mostri (1993-1994) и е бил редовен гост в Buona Domenica (1998-1999). Понякога се събира отново с I Gatti di Vicolo Miracoli за филмови, телевизионни и сценични участия, започвайки през 1997 г. В момента Салерно изпълнява ролята на инспектор Гордън в театрална адаптация на телевизионния сериал „Коломбо“. Кариерата на Салерно се простира извън изпълненията; той също така е работил в комерсиалната реклама, появявайки се в кампании за Fiat 500X (2015) и Fiat 124 Spider (2016). През 1978 г. той осиновява момче на две години с име Гарви Салерно от Мартиника. Разнообразното му творчество демонстрира неговата универсалност като entertainer и неговото трайно присъствие в италианското забавление.
Нино Манфреди, роден Сатурнино Манфреди на 22 март 1921 г. в Кастро дей Волчи, Фрозиноне, беше многостранен италиански entertainer. През целия си професионален живот той заемаше много позиции: актьор, озвучаващ актьор, режисьор, сценарист, драматург, комедиант, певец, автор, радио личност и телевизионен водещ. Той е запомнен като важна фигура в жанра комедия ал’италиана. Родителите на Манфреди са Ромео Манфреди и Антонина Перфили, а той прекарва детството си в квартал Сан Джовани в Рим след обучението си в Collegio Santa Maria като полу-ученик. Ранният живот на Манфреди е белязан от заболявания; той се разболява от туберкулоза през 1937 г. и прекарва време в санаториум. През този период той се научава да свири на банджо и се присъединява към болничната оркестър, демонстрирайки ранен интерес към изпълненията. През 1941 г. започва университетското си обучение в Юридическия факултет; обаче бързо пренасочва вниманието си към актьорството. Дебютира като водещ и актьор в малкия театър на църквата през същата година и завършва право през октомври 1945 г. с дипломна работа на тема самоотбрана. Завършва Националната академия за драматично изкуство през юни 1947 г., след което прави първото си сценично появяване същата година. През 1948 г. участва в пиеси, включително „Ромео и Жулиета“ и „Бурята“ в Piccolo Teatro di Milano, и едновременно с това започва радиокариерата си като комедиант и имитатор. Кариерата на Манфреди процъфтява през 50-те години и след това. Той дебютира във филма през 1949 г. с Torna a Napoli и си сътрудничи с Едуардо Де Филипо, поставяйки три едноактни пиеси в Театро Елизео между 1952 и 1953 г. От 1951 г. той формира комедиен трио с Паоло Ферари и Джани Бонагура, придобивайки допълнително признание чрез радио варвитети и ревюта. Той води Canzonissima заедно с Делия Скала и Паоло Панели, започвайки през 1959 г., което значително повишава неговата популярност. Той постига успех в музикални комедии като Un trapezio per Lisistrata (1958) и Rugantino (1962). През цялата си кариера Манфреди получава множество отличия, включително шест награди „Давид ди Донатело“ и шест награди „Настро д’Аргенто“. Той също така печели Prix de la première oeuvre на филмовия фестивал в Кан през 1971 г. за Between Miracles . Нино Манфреди умира в Рим на 4 юни 2004 г.
Италиански актьор, комедиант, режисьор на филми и писател, Паоло Виладжо е роден на 30 декември 1932 година в Генуа. Родителите му са Еторе Виладжо, геодезист от Палермо, и Мария Фараци, учител по немски език от Венеция. Пиеро, близнак на Паоло Виладжо, е работил като професор в Университета в Пиза. Ранният живот на Виладжо включва разнообразни преживявания; той е работил като сервитьор, говорител на BBC и аниматор на круизните кораби на Costa Cruises, а по-късно и в Cosider, където организирането на фирмени събития му дава вдъхновение за неговия персонаж Уго Фантоци. Кариерата на Вилажо обхващаше различни творчески начинания. Той създаде запомнящи се герои като професор Кранц, Джандоменико Фракия и най-вече Уго Фантози. Неговият хумор беше иновативен и сюрреалистичен, черпейки вдъхновение от комедия дел’арте, и той използваше техники като неологизми, изразителни прилагателни, морфологични грешки и бюрократични термини в писането си. Той написа няколко сатирични книги с Уго Фантози, като Фантози (1971) се продава над милион копия и му донася наградата Гогол в Москва. Героят Уго Фантози се превърна в широкоуспешна кинематографична сага, с Вилажо в главната роля във филма Фантози (1975), режисиран от Лучиано Салче. Той също така си сътрудничи с Федерико Фелини, Лина Вертмюлер, Ермано Олми, Марио Мониети и Габриеле Салваторе по филми, често играейки драматични роли. През цялата си кариера Виляджо получи множество отличия. Давид ди Донатело му беше присъден през 1990 г.; той също така получи Настро д’Арженто през 1992 г. и Златния лъв на филмовия фестивал във Венеция същата година, отличавайки неговите житейски постижения. През 2000 г. той получи и Почетния Пардо на филмовия фестивал в Локарно. Творческата дейност на Виляджо се простираше извън киното и книгите; той пишеше песни с Фабрицио Де Андре, включително 'Карло Мартело се завръща от битката при Поатие' и 'Il fannullone,' и участва в пиеси, играейки Арпагон в L'Avare на Молиер през 1996 г. Той също така водеше сатиричния новинарски бюлетин Striscia la notizia през 1996 г. и преди това водеше експериментални и авангардни телевизионни програми в края на 60-те години. Критици като Гофредо Фофи, Микеле Сера, Енрико Джаковели и Бепе Грило го сравняваха с Бъстър Кийтън, Чарли Чаплин, Стан Лоръл и Оливър Харди. Паоло Виляджо почина в Рим на 3 юли 2017 г. от усложнения, свързани с диабет.
Роберто Ремиджио Бенини, роден на 27 октомври 1952 г. в Кастильони Фиорентино, е италиански актьор, комедиант, сценарист, режисьор, изпълнител на кабаре, певец-композитор и актьор. Родителите му са били фермери, Луиджи Бенини и Изолина Папини, а по-късно през 1958 г. той се е преместил със семейството си в Прато. Има три сестри: Бруна, Албертина и Ана. Бенини започва кариерата си като изпълнител на театрални монолози с иронична и богохулна комедия. Дебютира на сцена през декември 1971 г. в Teatro Metastasio в Прато с представлението *Il re nudo*. През 70-те години на миналия век си сътрудничи с Марко Месери и се изявява с Лучия Поли в компанията Beat '72. Джузепе Бертолучи пише монолога *Cioni Mario* за него през 1975 г., който се оказва много успешен; този персонаж, тоскански фермер, е до голяма степен автобиографичен. Придобива популярност чрез телевизионни участия, особено в сериала *Onda Libera* по Rai 2 и *L'altra domenica* (1976–1979). Той също така пише *Berlinguer, I Love You* през 1977 г., което бележи неговия дебют като актьор. Творчеството на Бенини обхваща различни форми на забавление. Той режисира филма-антология *Ту ми турби* през 1983 г., където съпругата му Николета Бращи прави своя дебют като актриса и участва в повечето от режисираните от него филми. Появява се в няколко филма на забележителни режисьори, включително *Гласът на луната* (1990) на Федерико Фелини, *Down by Law* (1986) на Джим Джармуш, *Нощ на Земята* (1991) и *Кафе и цигари* (2003), както и *Синът на Розовата пантера* (1993) на Блейк Едуардс. Най-известен е с *Животът е прекрасен* (1997), който му донесе награди „Оскар“ за най-добър актьор и най-добър чуждоезичен филм. Никой друг не е бил удостоен с награда „Оскар“ за най-добър актьор конкретно за изиграване на роля във филм, който първоначално не е продуциран на английски език. Неговите творби понякога са били обект на цензура, например когато е бил цензуриран заради това, че се е позовавал на папа Йоан Павел II като „Войтилачо“ в телевизионно предаване на живо. Участва в *Non ci resta che piangere* ('Nothing Left to Do but Cry') с Масимо Троизи през 1984 г. и наскоро се появи във *Пинокио* (2019) на Матео Гароне и *В Рим с любов* (2012) на Уди Алън. През 2021 г. получава Златния лъв за цялостни постижения на филмовия фестивал във Венеция.
Тоска Д’Акуино, италианска актриса, комедийна актриса и водеща на телевизионни предавания, се ражда в Неапол на 10 юни 1966 г. Родителите ѝ са Клаудио и Адел Д’Акуино. Кариерата ѝ започва на 15-годишна възраст с участия в местни телевизионни предавания, демонстрирайки бързо интерес към сценичното изкуство. На 19 години се премества в Рим, за да се занимава с актьорство, което показва отдаденост на развитието на нейния талант. Д’Акуино посещава Академията за национално драматично изкуство Силвио Д’Амико и завършва в Академията за драматично изкуство Силвио д’Амико. Ранните ѝ роли включват участия във *Фантастичен* (1986) и *Фантастичен 7* (1986). Дебютира във филмите с *Римини Римини - Година по-късно* (1988), последвани от роли в *Улични деца* (1989) и *Паганини* (1989), известен също като *Паганини на Кински* (1989). През 90-те години често се появява в комедийни филмови роли, придобивайки популярност чрез телевизионни участия. Играе във *Пътешествието на капитан Фракаса* (1990) и *Черни дупки* (1995), и допринася за филми като *Абитуриентите* (1995) и *Циклона* (1996), като забележително работи с Леонардо Пиераччони. От 2000 година насам, Д’Акуино продължава да работи в телевизията, появявайки се в различни фиктивни програми и предавания. Тя съвместно води предаването на RAI Torno Sabato заедно с Джорджо Панариело в началото на 2000-те години. През 2005 година тя съвместно води 48-ото издание на Zecchino d'Oro. Участва в Notti sul ghiaccio през 2007 година и в третото издание на Premio Città dei Cavalieri di Malta през 2009 година. Д’Акуино също така се занимава с кулинарни начинания, като работи като помощник-готвач в La terra dei cuochi през 2013 година и участва в MasterChef през 2012 година. Тя печели второто издание на Bake Off Italia Celebrity Edition през 2017 година заедно с Франческа Пиколо. От 2019 до 2020 година тя е артистичен директор и съведущ на Sabaudia Studios Festival. Тя е била омъжена два пъти; първо за инженер Мауро Габриели, с когото има син на име Едоардо (роден през 1999), и след това за продуцента Масимо Мартино през 2013 година, с когото има син на име Франческо (роден през 2005).
Албания
Армения
Аржентина
Австрия
Австралия
Азербайджан
Белгия
България
Бенин
Бразилия
Канада
Швейцария
Чили
Камерун
Китай
Колумбия
Чехия
Германия
Дания
Доминиканска република
Алжир
Естония
Египет
Испания
Финландия
Франция
Обединеното кралство
Гана
Гърция
Гватемала
Унгария
Индонезия
Ирландия
Израел
Индия
Ирак
Иран
Италия
Ямайка
Япония
Кения
Южна Корея
Казахстан
Ливан
Латвия
Мароко
Мианмар (Бирма)
Малта
Малави
Мексико
Малайзия
Нигерия
Никарагуа
Нидерландия
Норвегия
Непал
Нова Зеландия
Перу
Филипини
Пакистан
Полша
Португалия
Катар
Румъния
Сърбия
Русия
Саудитска Арабия
Швеция
Словения
Словакия
Тайланд
Тунис
Турция
Тайван
Украйна
Уганда
Съединени щати
Уругвай
Узбекистан
Виетнам
Южна Африка
